89-годишна баба е описала живота си в стихове

„Всички стихотворения са ми любими. Във всяко от тях съм вложила чувства и съм оставила частица от душата ми“, започна да разказва за дарбата си 89-годишната Велика Атанасова. Възрастната жена започва да описва живота си в рими след като се пенсионирала. Досега има над 70 стихотворения, в които описано всичко – трудностите, радостите, не е забравила да остави място и за природата, но най-много са за децата.
Баба Велика живее в смолянския квартал Райково. Обожава цветята и е превърнала къщата си в спретната малка градина.

„Вдъхновението ми идва вечер, докато спя. Сутринта вече стиховете са ми готови и аз сядам да ги запиша на пишещата машина“, допълва жената. На белите листа са и хубавите и тъжните моменти от нелекия й живот – болката, мъката, щастието, радостта.

Работила е дълги години Детска градина „Родопчанче“ в квартал Райково като помощник-възпитател. „Там изкарах 30 години. Започнах от самото й създаване. Сега вече всички починаха, само аз останах жива. Много ми липсва детската градина“, казва с тъга в гласа си баба Велика. За тези три десетилетия през нея са минали десетки поколения смолянски малчугани. „Раздавах се много за децата. Толкова бях свикнала с тях“, допълва жената. Досега не се е замислила да издаде стиховете, които са като една своеобразна автобиография. Казва, че са на живота й, защото в тях прозира всеки един момент от него – било то хубав, или лош.

„Животът ми не беше лесен. На 30 години останах вдовица с две деца. Със съпругът ми точно започнахме да строим къщата. Когато почина аз трябваше да я довърша“, споделя възрастната жена.

Горда е, че е изгледала добри и възпитани деца, изучила ги е и е успяла да предаде своята борбеност на тях. Сред стиховете в папката има стихотворение със заглавие „Какво“, в което описва неволите на живота си. Не скрива, че поезията е семейна черта. Велика Атанасова е сестра на поетът Стефан Тунев, който пък е бил приятел на Пеньо Пенев.

„Да пишеш стихове е природна дарба, не може да бъде друго“, убедена е жената. Музата й идва, когато се пенсионира, като отговор на въпроса: „Ами сега, накъде“. Останала сама със себе си, тя тръгва да изплаква душата си на белите листове.

„Като малка не съм писала стихове. Нямах тази възможност. Бяхме шест деца и трябваше да помагаме на родителите си – кой да дои крава, кой да копае, да извежда животните и пр. Баща ми се занимаваше със земеделие, за да може да изхранва голямото ни семейство. Сутрин ставаш и се залавяш за работа“, продължава да разказва за живота си смолянчанката.

Спомня си, че когато е била малка много се е сърдила на баща си, който изисквал от децата си. След като останала сама, тя разбрала, че закалката в ранните й години, ще й помогне да се справи с всички трудности. А те я съпътствали постоянно. След като се омъжила с децата си изкарала пет години на заставите в Чепинци, в комендатурата в Девин, а след това в Триград и накрая в село Кестен, където работил като граничар съпругът й. Когато се върнали в Смолян през 1965 година започнала работа в Детска градина „Родопчанче“. Но три години по-късно животът й стоварва най-жестокия удар. Съпругът й почива и тя остава вдовица.

„Трудно беше, но си казвах: Трябва да продължиш. Ставай, падай, но гледай напред и продължавай. Връщане назад няма“, с твърдост казва баба Велика.
Въпреки че не е завършила педагогика тя в душата си е истински детски учител и това проличава и от стиховете й. С педагогически хъс, тя е била неизменен помощник на учителките. Много й е било трудно след пенсионирането си през 1995 година, но с годините продължава да се опитва да свикне без ежедневното обкръжение на малчуганите.

„Много са различни днешните деца. Като ги гледам те от нищо не се интересуват. Преди бяха много любознателни, играеха си, а сега само компютрите, телефоните и интернет им са забавленията. Едно време в детската градина, която беше базова, учехме децата на всичко. Имахме си градинка, в която сеехме зеленчук, показвахме им как се сее и отглежда реколтата. Учехме ги на всичко, за да може, когато пораснат да се справят с живота. Възпитанието им започваше още в първия ден, когато престъпваха прага на градината. Вземах детето на ръце, за да не се плаши и го представях на останалите. Имаше голям ред и децата много слушаха. И покрай тях ние ставахме деца“, връща се назад в годините жената.

Тя е убедена, че причината да започне да пише стихотворения се корени точно в работата й в детската градина. През годините е получавала и много награди, с които се гордее, сред които и значка на Министерството на народната просвета.

„За жалост сега хората все по-рядко четат поезия. Още повече децата, но се надявам с времето това да се преодолее“, вмъква райковката.

Велика Атанасова има две дъщери, четири внука и седем правнука. „Голямо семейство сме. Чакам пра-пра внучета. Сега най-голямата ми мечта е да съм жива и здрава и да помагам колкото мога на децата и внуците“, допълва 89-годишната жена.

Елена Павлова

Материалът 89-годишна баба е описала живота си в стихове е публикуван за пръв път на Отзвук .