Лебедовият танц
Неговото име е Васил Симеонов, създател и хореограф на Смолянския детски танцов състав, отначало към Окръжния пионерски дом, впоследствие част от Детско-юношеския фолклорен ансамбъл „Орфей”. Не е нужно да познаваш добре човека, за да пишеш за него, достатъчно е да познаваш неговото дело, за да проникнеш в света на даровития творец.
Спомням си, беше 1968 година, когато присъствах на концерт в салона на някогашното кино „Дружба”. Бяха дошли родители, тръпнещи да видят своите момчета и момичета, баби и дядовци, за да изпитат радостта от своите внучета, хора, които обичат това древно и неумиращо изкуство.
Преди премиерата Васил Симеонов насърчаваше малките танцьори: „Деца, играйте за Родопите… И помнете: Вие сте най-добрите, най-артистичните, най-песенните!”
За първи път усетих магията на танца, дошъл от далечността. Човек не е познавал писмеността, когато заиграл край огъня с играта на пламъците, не е познавал четката и триножника, когато нозете играели по земята може би отначало без ритъм, малко стихийно и неравноделно, но затова пък по зова на сърцето, по зова на радостта от живота, от деня – от изгрев до залез, тоя малък отрязък от времето, в който избухвала и любовта, и борбата за хляба, и щастието да станеш майка или баща, и да дочакаш старини, изпълнени със сини спомени…Сцената отесняваше, залата тръпнеше от възторг и очакване, въздухът дори се движеше или по-скоро се люлееше, а хората потъваха в нещо хубаво и приказно, романтично и сказачно, където имаше несмутена красота и осъществени желания.
Децата играеха, като че ли това бяха научили още в майчината утроба и трябваше да се родят, за да се разгърнат в пространството, да дават воля на това, което наричаме стъпка и движение, полет и устрем, хармония и синхрон… А Васил Симеонов стоеше зад завесата, с усмивка ги насърчаваше, издавайки доволство, а когато публиката избухваше с аплодисменти, не се сдържаше и той ръкопляскаше и му се играеше заедно с питомците си. Но той си беше свършил работата – съвестно и прецизно, и затова притеснението му седеше на последния ред.
И когато спектакълът завърши, екзалтираната публика извика на сцената художествения ръководител и хореограф Васил Симеонов. Свенливо и непохватно излезе на сцената, поклони се, след което грабна детето, което бе до него, вдигна го и го целуна. Така той символично прегърна с бащина прегръдка целия състав. А след като се спусна завесата, им каза:
– Браво, деца, вие направихте повече отколкото аз бях заложил в репетициите, които провеждахме, в уроците, които преподавах. Ще се моля за вас – да сте здрави и благословени!
Родителите изчакваха чедата си – да ги целунат и ги отведат вкъщи. Разговорите за концерта продължаваха – малките танцьори свенливо навеждаха глави, все едно не са направили кой знае какво. Една майка ще сподели, че дори да допуснат грешка, хората ще се направят, че не я забелязват, пък дори и да я забележат, ще им простят, защото са деца – дори в грешката има нещо симпатично, трогателно и мило!
Васил Симеонов беше неуморим. Ставаше посред нощ, за да запише нова хореография, събуждаше се преди изгрев, за да посрещне слънцето, под което и той гореше и никога не бе доволен. Имаше навика да наблюдава природата, гората, която се люлееше като море, полета на птиците и размаха на крилете им, вятъра с неговия полъх и усилване, с което поклащаше върхарите на дърветата, присядаше на брега на реката и съзерцаваше плисъка на водата… Всичко това нахлуваше в него като хомогенност и хармония, като цялост и индивидуалност, като единство и част от единството. Радваше се на обикновените неща – на дългата борова иглица и на стъпката, неосъществена в пътека, на избилата смола по дърветата, спираше се до мравуняците и се възхищаваше на организацията и работолюбието на мравките, тия малки заселници на земята.
Интересна бе страстта на Васил Симеонов към книгите. Четеше и между редовете и търсеше неизказаното, премълчаното. Умееше да слуша хората, да е съпричастен с тежненията им. Беше проникновен – знаеше, че в деветте си десети под водата айсбергът крие много тайни и загадки, докато малката му част над водата е забележима и обяснима. Не прилича ли и човекът на айсберг?
По характер Васил Симеонов беше открит, като безкрайно поле, но непременно с хоризонт, който се забелязва, ако се изкачиш на възвишение. Упоритостта си, генетично заложена, развиваше както се развива дърво, докато даде плодове. Контролираше търпеливостта си – нито да избързва, нито да забавя. С поведението си Васил Симеонов излъчваше флуиди и ги предаваше на познати и приятели, а сам той приемаше флуиди от възпитаниците си и чувстваше как духът му се освежава и възвисява, как неговите струни звънят, а звънът се разлива и дълго не заглъхва.
Запомнил съм – Васил Симеонов се обличаше в бяло. Като бяла надежда, която се рее крехка, откъснала се от облачните салове, самотна, но не безпътна, безплътна, но необходима като въздух. Струваше ми се, че и когато вървеше, той танцуваше и не забелязваше минувачите, които го поздравяваха. Никога не гледаше часовника си – репетициите продължаваха повече от определеното време, дори когато изпитваше глад. „Стомах пенджура (прозорец) няма!” На твореца трябва да му липсва нещо, казваше – нямането го дърпа напред, имането го спъва.
Васил Симеонов създаде танцовия състав на Еньовден в далечната 1966 година, на едно от най-красивите места в планината, край Смолянските езера. Може би дълбоката му промисъл беше, че и децата трябва да играят тъй хубаво както е хубава родопската природа. Започват участия в Световния младежки фестивал, който се провежда в София през 1968 година, на Роженските събори, къде ли не ги канеха на концерти…
„Играехме до припадък”, споделя дъщерята Таня. И двете със сестра си Снежана добавят: „Макар да му бяхме дъщери, той не ни отделяше, ние се сливахме със състава, а баща ни всъщност беше осиновил в сърцето си всичките 40 деца.” Лилян Сираков пресъздава не само външния му вид: „Пред нас стоеше млад, строен, къдрокос, с искрящи кадифени очи… Той ни даде усета за красотата и песните, на багрите и движението, а най-вече за човечността.” Юлия Сиракова е лаконична: „Стремете се към съвършенството, казваше Васил Симеонов.”
А има ли по-труден път от стремежа към съвършенство? И съвършенството е като хоризонта – колкото повече се приближаваш, толкова повече той се отдръпва, отдалечава се, докато стане самата далечност и непостижимост. Васил Симеонов много добре разбираше, че не бива да спира, да се задоволява с постигнатото, затова работеше като възрожденец. И наяве, и насън въображението му е необуздано. Щом водата блика от извора, тя трябва да се движи, застои ли се, се превръща в блато и се вмирисва, изпълнена с комари и мирис на гнилоч. Съставът трябва да обновява своята програма, да се развива. За тази цел Васил Симеонов кани и балет-майстори от столицата. Веднъж организира авторски концерт – хореографът се прояви в пълната си цялост, органична, хомогенна, внушителна и неповторима, емоционална.Тогава се появиха и първите признаци на завистта. Укориха го, че не е включил и творби на колеги-хореографи, а той им отвърна простичко, но убедително.
– Та нали този спектакъл е авторски, което означава, че и танците, и постановката, и художественото внушение са мои!
Васил Симеонов възпитаваше с цялостното си поведение. Той държеше и на почтените си отношения с хората, и на семейството си, в което цареше любов и разбиране. Предстоеше ли празник, Васил Симеонов завеждаше съпругата си Васка и щерките в магазина за платове, избираха си подходящи цветове и се отправяха към местния шивач. Искаше всички да са с красиви дрехи, за да се чувстват добре, уютно, със самочувствие. Веднъж събра дечицата от състава в полукръг и им рече:- Деца, искате ли да ви отидем в Унгария?
– Искаме, ур-а-а, искаме…
А той още не беше осигурил средства, пътуване е това извън граница, не е шега работа, пари трябват и за транспорт, за хотел, за храна… Тогава реши на своя глава да изтегли заем от 2000 лева от банката, пък после ще се оправи някак…Излъжеш ли възрастен, той може да ти прости, излъжеш ли дете, и на себе си няма да простиш…
Танцовият колектив може бе стигнал своя апогей, когато привлича вниманието и на именити писатели. Антон Дончев се възхищава: „Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи в себе си.” Николай Хайтов е прехласнат: „Във всеки човек има по едно дете и във всеки писател – също. Това дете понякога влиза в своите права… и дописва нещо детско.”
Успешният човек е социално самотен, завистта, скрита и открита, по-грубите нрави и обществената дисхармония се изправят срещу финия и деликатен Васил Симеонов, срещу семейната му хармония и баланс, срещу неговата безкористност и нравствена чистота. Той никого не укори, никого не обиди и не унизи. Единственият му „недостатък”, който смущаваше „низшите духом”, бе, че работеше къртовски и твореше вдъхновено. Съдбата и тя му напомняше, че е смъртен – даваше му знак, че ще му отнеме това, без което не може – стъпките, с които трябва да покаже новия си танц, който раздвижва кръвта и издига духа. Но защо, Господи, го остави завинаги на тридесет и осем години?
Пътят на хореографа е продължен от неговите възпитаници. Снежана, дъщерята, тръгна по пътя на баща си, завършила висше образование по хореография в Пловдив. Тя е първият учител по въведената дисциплина „български народни танци” в програмите на основните училища в страната. Преподава двадесет години и създава танцов състав към Пето основно училище „Иван Вазов” в София. С хореографията свързаха своя живот Димитър Кондаклиев, Лилян Данчев, Велин Сираков и Сийка Василева, която бе преподавател в колежа по танци с бесарабски българи. „На Васил Симеонов прилягат само добри думи. Бях в четвърти клас, когато дойде в Райковското училище да събира танцьори. На Световния младежки фестивал през 1968 година най-добре се представиха Дворецът на пионерите в София и ние. 35 години се занимавам със спортни танци – сега обучавам 280 деца.”, споделя съкровено Димитър Кондаклиев. Васил Симеонов и неговите последователи сродиха много малки планинци с красотата, венчаха ги с танца, който се всели в битието им завинаги.
Един летен ден Васил Симеонов си отиде безмълвно, както си отива светлината, като безшумен танц край огъня, където и сенките танцуваха, тревите и те не устояваха на ритъма, където дърветата се отдалечаваха от сушата, а ручеите и потоците се приближаваха към реката. Пламъците на огъня и те танцуваха – вдигаха се немирно, отделяйки искри, снишаваха се като митични същества, като нимфи и видения, които се губят и появяват, за които ще прогледнем, или когато отворим по-широко очите си, или когато изгубим зрението си…
Всъщност, Васил Симеонов не си отиде, защото, когато се роди внучката Василена, той отвори небесния си прозорец, усмихна ѝ се, красиво и божествено, и прошепна, сякаш се беше надвесил над рожбата: „Васе, ти си най-хубавото създание, което съм срещал. И тебе, миличко, ще науча да танцуваш. Понякога ще сбъркаш такта, но по-важно е във вълшебната суматоха и в творческата изненада да намериш ритъма, стила и себе си…И когато пораснеш, ще разбереш, че животът е един шеметен танц, на който екотът от стъпките трябва да лети толкова далече, че никога да не го стигнеш…”
Advertisement
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
