BulgarianEnglishFrenchGermanGreekRomanian
Facebook

Лебедовият танц

Неговото име е Васил Симеонов, създател и хореограф на Смолянския детски танцов състав, отначало към Окръжния пионерски дом, впоследствие част от Детско-юношеския фолклорен ансамбъл „Орфей”. Не е нужно да познаваш добре човека, за да пишеш за него, достатъчно е да познаваш неговото дело, за да проникнеш в света на даровития творец.

Спомням си, беше 1968 година, когато присъствах на концерт в салона на някогашното кино „Дружба”. Бяха дошли родители, тръпнещи да видят своите момчета и момичета, баби и дядовци, за да изпитат радостта от своите внучета, хора, които обичат това древно и неумиращо изкуство.

Преди премиерата Васил Симеонов насърчаваше малките танцьори: „Деца, играйте за Родопите… И помнете: Вие сте най-добрите, най-артистичните, най-песенните!”

За първи път усетих магията на танца, дошъл от далечността. Човек не е познавал писмеността, когато заиграл край огъня с играта на пламъците, не е познавал четката и триножника, когато нозете играели по земята може би отначало без ритъм, малко стихийно и неравноделно, но затова пък по зова на сърцето, по зова на радостта от живота, от деня – от изгрев до залез, тоя малък отрязък от времето, в който избухвала и любовта, и борбата за хляба, и щастието да станеш майка или баща, и да дочакаш старини, изпълнени със сини спомени…Сцената отесняваше, залата тръпнеше от възторг и очакване, въздухът дори се движеше или по-скоро се люлееше, а хората потъваха в нещо хубаво и приказно, романтично и сказачно, където имаше несмутена красота и осъществени желания.

Децата играеха, като че ли това бяха научили още в майчината утроба и трябваше да се родят, за да се разгърнат в пространството, да дават воля на това, което наричаме стъпка и движение, полет и устрем, хармония и синхрон… А Васил Симеонов стоеше зад завесата, с усмивка ги насърчаваше, издавайки доволство, а когато публиката избухваше с аплодисменти, не се сдържаше и той ръкопляскаше и му се играеше заедно с питомците си. Но той си беше свършил работата – съвестно и прецизно, и затова притеснението му седеше на последния ред.

И когато спектакълът завърши, екзалтираната публика извика на сцената художествения ръководител и хореограф Васил Симеонов. Свенливо и непохватно излезе на сцената, поклони се, след което грабна детето, което бе до него, вдигна го и го целуна. Така той символично прегърна с бащина прегръдка целия състав. А след като се спусна завесата, им каза:
– Браво, деца, вие направихте повече отколкото аз бях заложил в репетициите, които провеждахме, в уроците, които преподавах. Ще се моля за вас – да сте здрави и благословени!

Родителите изчакваха чедата си – да ги целунат и ги отведат вкъщи. Разговорите за концерта продължаваха – малките танцьори свенливо навеждаха глави, все едно не са направили кой знае какво. Една майка ще сподели, че дори да допуснат грешка, хората ще се направят, че не я забелязват, пък дори и да я забележат, ще им простят, защото са деца – дори в грешката има нещо симпатично, трогателно и мило!

Васил Симеонов беше неуморим. Ставаше посред нощ, за да запише нова хореография, събуждаше се преди изгрев, за да посрещне слънцето, под което и той гореше и никога не бе доволен. Имаше навика да наблюдава природата, гората, която се люлееше като море, полета на птиците и размаха на крилете им, вятъра с неговия полъх и усилване, с което поклащаше върхарите на дърветата, присядаше на брега на реката и съзерцаваше плисъка на водата… Всичко това нахлуваше в него като хомогенност и хармония, като цялост и индивидуалност, като единство и част от единството. Радваше се на обикновените неща – на дългата борова иглица и на стъпката, неосъществена в пътека, на избилата смола по дърветата, спираше се до мравуняците и се възхищаваше на организацията и работолюбието на мравките, тия малки заселници на земята.

Интересна бе страстта на Васил Симеонов към книгите. Четеше и между редовете и търсеше неизказаното, премълчаното. Умееше да слуша хората, да е съпричастен с тежненията им. Беше проникновен – знаеше, че в деветте си десети под водата айсбергът крие много тайни и загадки, докато малката му част над водата е забележима и обяснима. Не прилича ли и човекът на айсберг?
По характер Васил Симеонов беше открит, като безкрайно поле, но непременно с хоризонт, който се забелязва, ако се изкачиш на възвишение. Упоритостта си, генетично заложена, развиваше както се развива дърво, докато даде плодове. Контролираше търпеливостта си – нито да избързва, нито да забавя. С поведението си Васил Симеонов излъчваше флуиди и ги предаваше на познати и приятели, а сам той приемаше флуиди от възпитаниците си и чувстваше как духът му се освежава и възвисява, как неговите струни звънят, а звънът се разлива и дълго не заглъхва.

Запомнил съм – Васил Симеонов се обличаше в бяло. Като бяла надежда, която се рее крехка, откъснала се от облачните салове, самотна, но не безпътна, безплътна, но необходима като въздух. Струваше ми се, че и когато вървеше, той танцуваше и не забелязваше минувачите, които го поздравяваха. Никога не гледаше часовника си – репетициите продължаваха повече от определеното време, дори когато изпитваше глад. „Стомах пенджура (прозорец) няма!” На твореца трябва да му липсва нещо, казваше – нямането го дърпа напред, имането го спъва.

Васил Симеонов създаде танцовия състав на Еньовден в далечната 1966 година, на едно от най-красивите места в планината, край Смолянските езера. Може би дълбоката му промисъл беше, че и децата трябва да играят тъй хубаво както е хубава родопската природа. Започват участия в Световния младежки фестивал, който се провежда в София през 1968 година, на Роженските събори, къде ли не ги канеха на концерти…

„Играехме до припадък”, споделя дъщерята Таня. И двете със сестра си Снежана добавят: „Макар да му бяхме дъщери, той не ни отделяше, ние се сливахме със състава, а баща ни всъщност беше осиновил в сърцето си всичките 40 деца.” Лилян Сираков пресъздава не само външния му вид: „Пред нас стоеше млад, строен, къдрокос, с искрящи кадифени очи… Той ни даде усета за красотата и песните, на багрите и движението, а най-вече за човечността.” Юлия Сиракова е лаконична: „Стремете се към съвършенството, казваше Васил Симеонов.”

А има ли по-труден път от стремежа към съвършенство? И съвършенството е като хоризонта – колкото повече се приближаваш, толкова повече той се отдръпва, отдалечава се, докато стане самата далечност и непостижимост. Васил Симеонов много добре разбираше, че не бива да спира, да се задоволява с постигнатото, затова работеше като възрожденец. И наяве, и насън въображението му е необуздано. Щом водата блика от извора, тя трябва да се движи, застои ли се, се превръща в блато и се вмирисва, изпълнена с комари и мирис на гнилоч. Съставът трябва да обновява своята програма, да се развива. За тази цел Васил Симеонов кани и балет-майстори от столицата. Веднъж организира авторски концерт – хореографът се прояви в пълната си цялост, органична, хомогенна, внушителна и неповторима, емоционална.Тогава се появиха и първите признаци на завистта. Укориха го, че не е включил и творби на колеги-хореографи, а той им отвърна простичко, но убедително.
– Та нали този спектакъл е авторски, което означава, че и танците, и постановката, и художественото внушение са мои!

Васил Симеонов възпитаваше с цялостното си поведение. Той държеше и на почтените си отношения с хората, и на семейството си, в което цареше любов и разбиране. Предстоеше ли празник, Васил Симеонов завеждаше съпругата си Васка и щерките в магазина за платове, избираха си подходящи цветове и се отправяха към местния шивач. Искаше всички да са с красиви дрехи, за да се чувстват добре, уютно, със самочувствие. Веднъж събра дечицата от състава в полукръг и им рече:- Деца, искате ли да ви отидем в Унгария?
– Искаме, ур-а-а, искаме…

А той още не беше осигурил средства, пътуване е това извън граница, не е шега работа, пари трябват и за транспорт, за хотел, за храна… Тогава реши на своя глава да изтегли заем от 2000 лева от банката, пък после ще се оправи някак…Излъжеш ли възрастен, той може да ти прости, излъжеш ли дете, и на себе си няма да простиш…

Танцовият колектив може бе стигнал своя апогей, когато привлича вниманието и на именити писатели. Антон Дончев се възхищава: „Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи в себе си.” Николай Хайтов е прехласнат: „Във всеки човек има по едно дете и във всеки писател – също. Това дете понякога влиза в своите права… и дописва нещо детско.”

Успешният човек е социално самотен, завистта, скрита и открита, по-грубите нрави и обществената дисхармония се изправят срещу финия и деликатен Васил Симеонов, срещу семейната му хармония и баланс, срещу неговата безкористност и нравствена чистота. Той никого не укори, никого не обиди и не унизи. Единственият му „недостатък”, който смущаваше „низшите духом”, бе, че работеше къртовски и твореше вдъхновено. Съдбата и тя му напомняше, че е смъртен – даваше му знак, че ще му отнеме това, без което не може – стъпките, с които трябва да покаже новия си танц, който раздвижва кръвта и издига духа. Но защо, Господи, го остави завинаги на тридесет и осем години?

Пътят на хореографа е продължен от неговите възпитаници. Снежана, дъщерята, тръгна по пътя на баща си, завършила висше образование по хореография в Пловдив. Тя е първият учител по въведената дисциплина „български народни танци” в програмите на основните училища в страната. Преподава двадесет години и създава танцов състав към Пето основно училище „Иван Вазов” в София. С хореографията свързаха своя живот Димитър Кондаклиев, Лилян Данчев, Велин Сираков и Сийка Василева, която бе преподавател в колежа по танци с бесарабски българи. „На Васил Симеонов прилягат само добри думи. Бях в четвърти клас, когато дойде в Райковското училище да събира танцьори. На Световния младежки фестивал през 1968 година най-добре се представиха Дворецът на пионерите в София и ние. 35 години се занимавам със спортни танци – сега обучавам 280 деца.”, споделя съкровено Димитър Кондаклиев. Васил Симеонов и неговите последователи сродиха много малки планинци с красотата, венчаха ги с танца, който се всели в битието им завинаги.

Един летен ден Васил Симеонов си отиде безмълвно, както си отива светлината, като безшумен танц край огъня, където и сенките танцуваха, тревите и те не устояваха на ритъма, където дърветата се отдалечаваха от сушата, а ручеите и потоците се приближаваха към реката. Пламъците на огъня и те танцуваха – вдигаха се немирно, отделяйки искри, снишаваха се като митични същества, като нимфи и видения, които се губят и появяват, за които ще прогледнем, или когато отворим по-широко очите си, или когато изгубим зрението си…

Всъщност, Васил Симеонов не си отиде, защото, когато се роди внучката Василена, той отвори небесния си прозорец, усмихна ѝ се, красиво и божествено, и прошепна, сякаш се беше надвесил над рожбата: „Васе, ти си най-хубавото създание, което съм срещал. И тебе, миличко, ще науча да танцуваш. Понякога ще сбъркаш такта, но по-важно е във вълшебната суматоха и в творческата изненада да намериш ритъма, стила и себе си…И когато пораснеш, ще разбереш, че животът е един шеметен танц, на който екотът от стъпките трябва да лети толкова далече, че никога да не го стигнеш…”

Advertisement

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!

Новини по региони

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!